Театралните представления неизменно поставят важни социални въпроси, много от които може да не осъзнаваме, когато се настаним с чаша просеко или кутия пуканки. Какво прави едно представление достойно за уважение? Какво е високо изкуство и какво е нискобюджетно? Какво е смешно и защо? Какви социални норми приемаме и трябва ли изкуството да ги подсилва? Тази динамика на социално разискване е актуална и днес, но особено изразена беше през деветнадесети век. С навлизането на театъра в ерата на масовите медии, той се сблъска с разширяващи се концепции за клас и легитимност.

Една от областите, в които този преход е особено очевиден, е театралната игра с пола — по-специално значителният брой жени, които играят мъжки роли на сцената през деветнадесети век. Американският театър преживява драматичен растеж през този период. В десетилетията преди Гражданската война публичният театър не се смяташе за особено респектиращ. Това беше свързано не само с темата, но и с околната среда. През 1830-те години, например, тридесет и четири процента от бордеите се намирали в близост до театри, а до 1860-те години този процент нараснал до петдесет.

Социологът Ричард Бъч разяснява, че определена "пре-гендеризация на театъра" помогнала да се направи той привлeкателен за нововъзникналите средни и висши класи, които произлязоха от урбанизацията и имиграцията. Уважавани "градини на удоволствието", морални заведения като Американския музей на П.Т. Барнъм и все по-популяризирани идеи за женска добродетел постепенно променят общественото възприятие за театъра в безопасно място за жени и семейства.

В този контекст жените започват да се появяват все по-често в роли, противоположни на техния пол. Част от това е просто театърът като такъв, където играта с пола винаги е била присъща. Мъжете в дамски дрехи отдавна са били основна част от комедийните произведения. През деветнадесети век обаче нова поза придобива популярност: жените все по-често играят традиционно мъжки роли.

В изследване на жените като трагични герои, Ан Ръсел посочва, че въпреки че кросдресингът е бил често срещан в други жанрове на развлеченията, деветнадесети век бележи значителен ръст на сценичната игра с пол. Най-популярните роли на Шекспир за жени в трагичния репертоар включват Ромео и Хамлет, а жените също играят Макбет, Шайлок, Ричард III и Иago.

Сред стотиците жени, които играят класически театрални роли през деветнадесети век, може би най-известните са Ада Исакс Менкен, Шарлот Кушман и Сара Бернар. Всички те демонстрират силна комбинация от личност, амбиция и актьорски умения, както и готовност да предизвикват викторианските концепции за идеализирана женственост.

Менкен, известна актриса и поетеса, остава запомнена с представянето си в ролята на главния герой в хиподрамата "Мазепа". В кулминацията на спектакъла героят е съблечен гол и завързан за кон, който препуска през сцената. Менкен не само че играе главната роля, но го прави в плътно облекло, което оставя малко на въображението.

Кушман е известна със своите шекспирови изпълнения, особено с ролята си на Ромео. Писателите я описват като "силна", "опасна" и "себична" заради отдадеността й към работата и личната й интензивност. Бернар, призната за своите медийни умения и апетити, с радост приема мъжки роли. По време на представление на Хамлет през 1899 г., Бернар използва истински череп, подарен й от писателя Виктор Юго.

Тези изпълнители демонстрират как жените рутинно играят роли с противоположен пол в театъра през деветнадесети век, но също така как тези представления не могат да избягат от общоприетите идеи за пол и власт в епохата. Критиците и публиката посещавали спектаклите по различни причини и съответно ги оценявали или критикували.

Не всяка реакция обаче била положителна. През 1882 г. книга за Кушман цитира "единодушна и щедра" похвала от лондонската преса, но също така признава, че критикът Джеймс Шеридан Ноулс не бил подготвен за такъв триумф на чиста гениалност. Марк Твен се смята, че е нарекъл Бернар актриса в собствена категория по отношение на уменията и магнетизма.

Разширяването на границите между бинарните полови норми не било лесно. За Менкен нейното представление било "по-малко популяризирано от нейния костюм", което я поставило в контекста на "жена, която се е проституирала". Всички три жени били известни със своите партньорки от същия пол, но записаните реакции често не отразявали техния queer идентичност.

Културният изследовател Тереся Саксън обяснява, че дори положителните отзиви често отразявали полови очаквания. Кушман може да е била похвалена за ролята си на Ромео именно защото играла персонаж, който се възприемал като млад и ефеминен. Съществуващи концепции за Хамлет по това време го изобразявали като тъжен и меланхоличен, което предизвиквало критиките към енергията на Бернар.